В началото на XVIII в.
центърът се измества към Германия, където Барока достига своя разцвет с
творчеството на Пахелбел (1653 -1706) и Й. С. Бах (1685 – 1750). Интересът към
лютнята постепенно започва отново да се възражда. Това дава отражение веднага
върху литературата за инструмента. Водещи композитори от този период като Й. С.
Бах започват да пишат за лютня. Броят на струните й достига 24 и това налага
нови техники на свирене и обучение. Възникват все повече проблеми относно
техниката на свирене и лютнята става по-недостъпна за не толкова ловките
музиканти. Осъзнавайки това, някои изпълнители се завръщат към китарата.
Важен момент за немската китарна
литература през XVIII в. е включването на инструмента в различни камерни
ансамбли: китара и флейта; китара и фагот; китара, виола и бас и др.
През 1788г. Ваймарският
лютиер Якоб Аугуст Ото прибавя шеста струна на китарата по съвет на
дрезденският концерт майстор Науман. Така китарата получава съвременния си
строй – E – A – d – g – h – e.
